У нас са разпространени 27 вида сфагнуми. Нито един от тях обаче няма да срещнете в равнините. Всички са типични планински жители. От нашите планини най-богати на сфагнови мъхове за Западна и Средна Стара планина, Средна гора (около връх Богдан и при изворите на река Чумина), Витоша, Рила, Пирин и Западните Родопи. Дори в тези планини обаче няма да видите навсякъде сфагнови мъхове.
Ще ги намерите само по постоянно влажните или периодично обилно навлажняваните места, главно към горната граница на буковите и особено сред иглолистните гори или над тях, по безлесните заравнени високопланински плата, около изворите, край потоците или по заблатените брегове на езерата. Сфагнумите ще разпознаете лесно дори само по начина им на растеж. Те образуват винаги или правилно закръглени възглавничковидни чимове, високи 50 - 60 см и с диаметър няколко десетки сантиметра (често те се сливат в неправилни възвишения с многобройни купловидни върхове) , или изграждат непрекъсната покривка на стотици и хиляди квадратни метра.
Сфагнумите се различават рязко от всички други мъхове и по своеобразния си външен вид, който се дължи на характерния само за тях тип на разклоняване. Те са силно разклонени, но клонките им, дълги от 0,5 докъм 2 см и с вретеновидна форма, са събрани по 2 - 7 в многобройни снопчета, които са разположени последователно и нагъсто по цялата дължина на стъблото. Освен това клонките в снопчетата не са еднакви. Част от тях са по-дълги, по-тънки, по-бледи и са плътно прилегнали към стъблото, докато останалите са по-къси, по-дебели, по-интензивно обагрени и са разперени на всички страни. Трети тип клонки - къси и дебели, гъсто разположени, оформят на върха на стъблото по-голяма или по-малка главичка. Самите стъбла са тънки, меки, чупливи, високи от 5 до 30 - 40 см и могат да стоят изправени само благодарение на взаимната опора, която си създават едно на друго. Сфагновите мъхове се разпознават безпогрешно и само по листата на клонките.
Те са малки и дори при най-едрите видове рядко надминават 3 мм дължина, нямат жилка и са еднослойни. Изградени са от два типа клетки. Едните са зелени - хлорофилоносни, тесни и удължени, живи. Те образуват мрежа с ромбовидни отвори. Другият тип клетки са безцветни, мъртви, водоносни, най-често със спирални задебеления и с различни по форма, големина и разположение микроскопични отворчета (пори) по стените си. Те са значително по-едри и са вместени в отворите на мрежата, която образуват зелените клетки. Мъртви безцветни клетки, но различни по форма от листните, покриват също стъблото и клонките на сфагновите мъхове. Това може да се види, ако част от стъблото, освободено от клонките, или клонка, на която са отстранени листата, се разгледат с микроскоп. Тъкмо на тези мъртви безцветни клетки на листата и на стъблото се дължи по-бледият цвят на сфагновите мъхове. И ако все пак, докато са живи, някои от тях са с хубави тревно зелени, тъмно зелени, жълто-зелени, виолетово червени или виолетови багри, след изсушаване мнозинството сфагнуми стават съвсем блед озелени или сламено жълти до почти бели. Затова често ги наричат общо "бели мъхове".
Сфагнумите могат да живеят столетия и хилядолетия на едно и също място. Те непрекъснато нарастват на височина с връхната част на стъблата си, а долните им части постепенно умират и заедно с остатъците от другите растения, които живеят с тях, се превръщат в торф. Едновременно те се разрастват и встрани, като обхващат все нови и нови площи. Така с течение на времето се образуват торфищата (затова сфагнумите като главни торфообразуватели носят и името торфени мъхове) . Торфът, натрупан в тях, след като се изсуши, може да служи за постилка на оборите, а също за торене в градинарството, овощарството и цветарството. Сфагнумите имат свойството да унищожават бактериите или да потискат развитието им. След изсушаване могат да се използуват под формата на сфагновомарлени превръзки за превързване на гнойни рани при хората и при селскостопанските животни. В сфагнови мъхове се отглеждат и орхидеите в оранжериите на ботаническите градини.
